Спомени на баба ми за първите учителки в Смолянско

Спомени за първите учителки в Смолянско

От КАТИНА КУЗМАНОВА СТРЕЗОВА родена 12.VІІІ.1894 год.
в Долно село Райково Пашмакли (сега Смолян)

Най ранните ми спомени от моето родно село Райково датират от началото на ХХ век, когато Родопският край беше още под турско робство. Бедно, но трудолюбиво беше населението на селото ни. Главният поминък им беше абаджилъка. Абаджилъкът беше много развит тогава в село. Абаджиите докарваха вълна от Беломорието в село, жените я преработваха на ръце – четкаха, влачеха, предяха и тъчаха с ръчни станове на аби и шаеци, които мъжете закарваха пак там за шиене на дрехи и продан. Имаше и други занаяти в село – зидарство, овчарство, бояджийство, кираджилък. Зидарите отиваха на гурбет повече из Беломорието. Отиваха на пролет и се връщаха на есен и зимата прекарваха при семействата си.

Кираджиите пък с мулета прекарваха стоки от Беломорието и обратно. Пътуваха 2 дни натам и два дни обратно. Оттам докарваха зехтин, риба, маслини, сулини, стафиди, а оттук закарваха аби, шаеци и пътници. Най-видният кираджия в нашето село беше „Бобаженко“, който на шега казваше „Торнувам, чекам те в Искече“. Зехтинът караха в гюмове, а рибата (4-5-6 кир. едната) окачваха за ушите на самара на мулетата.

Овчарите кехаи с много овце отиваха с овцете наесен към Беломорието, а напролет се връщаха в село и околността за паша. Каква радост беше, когато ги посрещахме в село! Радвахме се ние, радваха се и те, че си идат живи и здрави при семействата си и родния край.

В нашето село имаше доста кехаи с по 1000 – 2000 глави овце – „Корцето“ от горната махала и Ташо Герджика от долната махала. Най-видният кехая беше Ташо Герджика кехая. Когато на пролет прибираше овцете си от Беломорието, където зимуваха, неговите стада огласяха селото ни и околността със звучните чанове и дюмбелеци, които днес се пазят в Райковския музей. И за здравето на овцете и за добре дошли пращаше на всяка къща по един тас телемьо. На предой канеше гости и на сиромасите помагаше – на кого ще прати масълце и вълница, на други сиренце и млечице.

Такива кехаи имаше и в другите села из Пашмаклийско, Горно и Долно Дерекьой, Карлуково, Устово, Пашмакли, Чокманово (оттам е песента: Да бе не Гано ходила, на Чокманово на хоро, да бе не Гано галила Чокманскине тьожки кехаи…).

Имаше и бедни овчари с малко овце, които ходеха с кехаите и им слугуваха.

Нашето семейство беше бедно и многочленно (бяхме 8 деца). Баща ми Кузман Стайков Коруев още на времето беше напредничав човек. Отиваше на гурбет в Серес, Драма, Ксанти и Кавала, където упражняваше своята професия – шивач и продавач на готови дрехи. Майка ми Шина Ганзурова беше дъщеря на видно семейство Нико Ганзурови, което се занимаваше с бояджийство. Боядисваха аби и шаеци, които се изработваха в село. И други семейства се занимаваха с бояджийство – Хутови, Бояджиеви, Сабрутеви, баба Анка и др. Майка ми гледаше децата и шиеше дрехи на машина (баща ми купи първата шевна машина в селото), за да помага с пари в къщи и защото баща ми не изкарваше достатъчно за издръжката на семейството.

В село до хорището имаше дарак за влачене на вълна, собственост на Георги Сидеров (фабрикаджията), преселник от Мехомия. Той беше и касапин. До него дядо ми Стайко Коруев имаше малко дюкянче с дребни стоки, където ние учениците, на почивките си купувахме кафето, шекерчета и стафиди. Под него арнаутин правеше и продаваше „фудулки“ и ние ги купувахме и ядяхме като десерт.

В нашата махала живееха многочленните семейства на братята Иван, Насо и Манол Маргаритови, които имаха дюкяни с всякакви стоки (хранителни и манифактура). В Горно Райково пък бяха големите дюкяни на Данаил Костов и Стефан Милушев. На път за Горно Райково Насо Аврамов продаваше риба в едно малко схлупено дюкянче. По течение на бралото, което извираше от извора Св. Иван имаше воденици, където си мелехме брашно за хляб и тепавици (дощи), където перяхме черги и валяхме халища и одеяла. Нямахме тогава електрическо осветление. Служехме си с газени лампи и кандилчета и на тях работехме вечер.

В село и околните села имаше събудени и ученолюбиви хора, които пращаха синовете си да учат повече в градовете. – Серес, Солун и Одрин и във вътрешността на България. Такива студенти бяха Тома Попратилов (Садукей), Радослав Бочуков от Райково, Караманджуков от Чокманово, Петър Бичоков то Пашмакли.

Обаче момичетата не бивало да учат и тях не пращаха никъде.

Ходейки из Беломорието, баща ми се беше отърсил от предразсъдъците и тогавашните порядки, че женско дете не бива да учи, а да стои в къщи и да преде и копае. Той обаче имаше голямо желание да ме изучи. След като завърших ІІ клас в Райково, главният учител Г. Димитров (от Одрин) го убеди да ме прати да уча в Одрин. Той ми издейства и стипендия. Баща ми се съгласи, но старите от селото му се смееха и казваха: „Купи ѝ фурка да преде и мотика да копае, а не да учи“. Но въпреки това баща ми сам ме заведе в Одрин и ме настани в пансиона на девическата Касърова гимназия.

До Ксанти се пътуваше с мулета за два дни, а оттам един ден с влак през Гюмюрджина, Дедеагач, Димотика в Одрин. На тръгване ме изпрати майка ми Шина Ганзурова и сестрите ми със сълзи на очи, близките ми с радост, а старите с презрение, понеже баща ми не се вслуша в съветите им. А енорийският ни свещеник Никола Мавродиев (поп Нико) ми подари 1 кесия с ½ металици, за да си купувам каквото ми е нужно.

Стигнахме за 3 дни в Одрин. Там ме посрещнаха другарки, изненадани, че съм от толкоз далечен край, идва едно момиче – селянче да учи. Надзирателката на пансиона, същевременно и преподавателка по френски, ме прие радушно и полека-лека ме въведе в реда и дисциплината в пансиона, където беше и гимназията. Аз бях със селски дрехи и там ми дадоха ученическа униформа и станах гражданка. Затова когато свършихме учебната година и баща ми дойде да ме вземе, в село не можаха да ме познаят. Всички ми се радваха, само старите ме гледаха накриво. След ваканцията баща ми пак ме заведе и така завърших учението си V клас в гимназията в 1907 – 1908 г. в Одрин. Там имаше и други гимназии – българска мъжка, гръцка, еврейска, турска наречена „Идадие“, където преди мене чичо ми Иван Коруев е следвал и завършил, след което станал учител в селото ни.

В неделни и празнични дни, наредени в редици, заедно с учителите ни водеха сутрин на черква, а след обед – на разходка в „Съединението“, където се сливат трите реки – Марица, Тунджа и Арда и в „Сарая“, където имаше развалини от турски сараи. Водеха ни и в покритата „Али паша“ чаршия и в прочутата „Султан Селим“ джамия, за която има много легенди по изграждането и устройството ѝ. Едната е за шадравана, който е в средата на джамията с четири колони, на едната от които има нарисувано лале, но наопаки увиснало надолу и му казваха “Терс лале“, но не се знае неговото значение. Друга легенда е за майстора на джамията – българина майстор „Уста“ Манол, който не се потурчил.

Турският султан му поръчал да направи такава джамия, дето я няма никъде по света. Майстор Манол направил тая хубава джамия, която има 4 минарета, с по 3 викала и има 999 прозореца. Обаче, за да не направи другаде такава джамия, султанът заповядал да го убият. Доброжелатели обаче съобщили на Манол и той си направил дървени крила и хвръкнал от минарето с крилата. Но триона, който носел на пояса си му прорязал едното крило и той паднал в реката между махалите „Илдъръма“ и Кафес-Капу“ и се удавил. На това място после бил направен мост, наречен на негово име „Манол Кюпрюсу“.

Одрин имаше няколко махали (квартали) – Каика, Кирши-ханата, Илдъръма, Сарък-мейдан, Кафес-Капу и др. В пансиона в съботните вечери устройвахме забави и вечеринки и прекарвахме времето в игри и песни. Преподаватели ни бяха Анастасия Георгиева по френски, Димитър Нашев – алгебра, Коста Георгиев – български, Ралев – история, Филип Димитров – рисуване, Райкова и Мързанска – ръкоделие и директор Мавров. На утрата гост ни беше турският валия със свитата си, който след като изслушваше литературната част, хорът му изпяваше турския марш „Хамидие“ – Ейвели ни мет и пр. На края той лично ни раздаваше свидетелствата, като на отличилите се изказваше похвали.

Тогава борбите между гръкомани и българи в селото ни били в разгара си. За тези борби има издадено специална книга „Портрет“ от свещеник Никола Мавродиев. После чичо ми Иван дълги години беше агент на дружество „Сингер“ за шевни машини. Ученичка в отделенията бях тогава и помня някои работи. Училището ни беше разделено на две половини – в едната учехме българските деца, а в другата гъркоманските. И всяка година се сменяхме. На почивките гъркоманските деца ни гонеха и ни биеха. Жените българки със сопи пъдеха гръцкия поп от черквата. Гърчееха се няколко семейства – Радевци, Чилингировци, Георгиеви, Папардови и др.

Като се върнах от Одрин в 1908 г., веднага ме назначиха за учителка в с. Аламидере с колега Никола Руменов, който после стана свещеник. На другата 1909-1910 г. ме назначиха в Славейно (Кар­лу­ко­во) за две години.

Славейно е родното село на Емануил Беев – архиерейския ни наместник, който назначаваше учителите в Пашмаклийска околия. Колеги ми бяха син му Тодор Емануилов, Никола ХаджиВасилев и Вълко Шишманов, най-стария учител в същото село, който ми беше най-добрия ръководител в работата. Той имаше голяма практика, а аз бях млада и неопитна учителка. Нему дължа голяма благодарност и признателност. По негова инициатива и поради това, че неграмотността тогава из нашият край беше голяма, ние учителите в селото основахме вечерно и неделно училище. Вечер колегите учители водеха вечерното с младите момчета, а неделното водех аз и Шишманов с младите момичета. Учехме ги да четат и пишат, четяхме книги и разкази, а аз ги учех на ръкоделие. Плащаха ни в лири 20-25 – половината от черковно-училищното настоятелство и половината от екзархията и се наричахме екзархийски учителки.

Развивахме и извънучилищни дейности, като подготвяхме литературно-музикални забави, давахме вечеринки и представления, които изнасяхме и в съседното село Петково, със съдействието и на тамошните учители – Рада Ковачева, Марин Славов, Г. Ташев.

През Коледната и Великденските ваканции, за Заговезни и големи празници, заедно с Рада Ковачева си отивахме – тя в Устово, където имаше роднини и аз в Райково при родителите ми. И понеже нямаше като сега превозни средства, освен мулета, ние често през зимата отивахме пеша – с торби на рамо и обути в цървули и навои. Минавахме през чаршията на Устово, дюкянджиите излизаха от дюкяните да ни гледат, възхищаваха се на смелостта ни и викаха: „Елате да видите Карлуковските учителки“. Понеже минавахме през високи места като „Черни връх“, където зиме имаше голям сняг, а се случваше да видим и вълци, от селото ни даваха и за пазач пъдаря с пушка, да ни води.

Един два пъти на седмица идваше от Устово един наш роднина Стою Хаджи Цонев със стока на пазар и аз понякога тръгвах с него за Райково и обратно. Когато минавахме през помашките села Тикале и Влахово, той ме караше да пея песента: „Цар Мурад Мари думаше, хайде се Маро потурчи“.

Селото Карлуково, сега Славейно не беше голямо, но хората бяха много будни, ученолюбиви и гостоприемни. Мъжете ходеха на гурбет из Беломорието – Гюмюрджина, като шивачи, зидари и овчари. И като се връщаха оттам, техните деца ми носеха по една торба – армаган на учителката – нахут и стафиди, лимони и портокали, мандарини и смокини и др. южни плодове, жените ме канеха всеки ден на гости ту у едни, ту у други, а момите не правеха седянка без мене, обичаната и уважавана учителка. Голямо беше уважението тогава на учителите и мене ме беше срам, когато минавах по улиците, старите хора, които седяха пред къщите, ми ставаха на крака, казвайки си „Станете ба, учителката минава“. Никога няма да забравя тия добри хора и пазя най-добри спомени за годините, прекарани в това будно, културно селце.

През това време четата на Пею Шишманов обикаляше и всяваше страх у турската власт. Пею беше братовчед на нашия уважаван колега  Вълко Шишманов. Минаха две години и аз с мъка се разделих с тия добри хора.

През 1911-1912 година бях назначена в с. Устово – Николаевска махала. Колеги ми бяха Георги Поп Анастасов (Пашата), Стефан Шишков и Костадин Николов от Райково. Водехме по две слети отделения. И там, освен училищната работа, развивахме и извънучилищна дейност. Давахме забави и вечеринки, като в програмите вмъквахме стихотворения и песни за Ботев, Левски, хаджи Димитър и Караджата, за Петко войвода и др., въпреки строгия надзор от страна на властите, които ни контролираха и гонеха за тия прояви.

Заплата получавах 24 турски лири, половината платима от черковното настоятелство в селото и половината от екзархията, чрез архиерейското наместничество.

Празникът Св. Кирил и Методий се празнуваше много тържествено. Един два дни преди празника учители и ученици обкичвахме с цветя и венци класните стаи и цялото училище.

На самия празник сутринта учители и ученици наредени с иконата на Св. Кирил и Методий отивахме на черква, където се отслужваше тържествена литургия. След това в училището се събираха настоятелството, селяните, учители и ученици и провеждахме литературна забава с песни и стихотворения за двамата братя. После пред училището се извиваха кръшни хора с учителите и учениците. След това всички учители и ученици излизахме извън селото, където настоятелството даваше обяд на цялото училище и там прекарвахме целия ден в хора, песни и веселие. Правехме и снимки.

Случваха се и други празници, освен тия. Например, когато напролет идвайки от Беломорието Устовските и Дерекьойските билюци овце, минавайки през Устовската чаршия наставаше празник за ученици и селяни. Всичко живо наизлязло да гледа и се наслаждава на красивата гледка. Минава стадо след стадо, начело с красиви охранени овни с големи дюмбелеци, а след тях кротки овчици с чанове, придружени от напети и засмени млади и стари кехаи и овчари, пременени с нови овчарски премени и препасани с червени пояси и патрондаши и с дълги геги в ръце. И ние по цяла седмица не можехме да приберем учениците в училище. Празници бяха, радваха се те, радвахме се и ние, че живо здраво са изкарали зимата и се връщат в родните места да летуват и радват семействата си.

Празник беше също и „Предой“ през месец май за овчарите. Тогаз мереха млякото на овцете и го разпределяха на семействата, които имаха овце при тях.

На другата 1913 год. бях пак в Устово – Богородична махала. Колега ми бяха Хр. Шишков, Костадин Николов. Почнахме учената година, но черни облаци се надвесиха над нашия Пашмаклийски край. На 12 ноември се обяви Балканската война и нашият край стана военен театър. На Рожен беше границата и там се водеха военни действия. Част от турския аскер беше настанен по пазаря и улиците на Устово и аз бях принудена да минавам между тях, за да ида на училище (понеже квартирувах при роднини в Николаевската махала) и да понасям злъчни погледи, обиди и оскърбления.

Турските войски бяха разбити на Рожен и бягаха поголовно през нашите села, като разбиваха дюкяни и грабеха, каквото можеха. Отстъпвайки през Устово се изтеглиха и укрепиха на връх Божеиме, откъдето биеха с топове идващите насреща български опълченци, авангард на идващите след тях български войски. И ние, скрити в миши дупки и ужасени от топовните гърмежи над Устово, се молехме по-скоро да свърши тоя ужас и да изгонят турската сган. И след много страхове настъпи радостния и многоочакван ден. Турците бяха прогонени и ние посрещнахме с радост и сълзи на очи и подаръци нашето опълчение и българските войски.

В това размирно време баща ми беше пощаджия и отишъл в Пашмакли да вземе пощата, която разнасяше с тръба из селото. Изтегляйки се от конака турските чиновници и каймакамина заклали няколко затворници и двама братя Драгневи от Дерекьой. Баща ми се случил там, но един приятел турчин го спасил, като го избутал през задна врата и му казал „Хайде, Кузмане, гитти чабук (бягай бързо). И той не знаел как се е добрал до къщи. Щом дошъл питал за мене и веднага дойде в Устово и ме взе, като казваше „Турците бягат и колят, а ти училище ще гледаш!“ Училищата бяха затворени.

Но радостта ни беше помрачена за известно време. Голяма турска войска, идвайки в подкрепа на изгонената от Устово и другите села, дойде и се почнаха ожесточени боеве над село Аламидере, сега Полковник Серафимово, наречено на името на легендарния полковник Серафимов, който на свой риск и отговорност спря и отблъсна турската войска, въпреки че му бе заповядано да отстъпи назад. И ние щяхме отново да бъдем поробени, а може би и опожарени. През време на боевете, от страх, повечето от населението на Устово, Райково и др. села, се изтеглиха с част от покъщнината и добитъка към Чепеларе, Ардашлъ, Караманджа и други места, към старата граница. И нашето семейство, заедно с мулето, кравата и част от покъщнината и добитъка се изтеглихме към „Ардашлъ“. Там в направена от пръчки и брезент палатка прекарахме 1-2 седмици и след като разбрахме, че края е омиротворен, се прибрахме в село.

Тежки боеве се водеха и много жертви се дадоха и от двете страни, но най-после турците бяха отблъснати, Родопския край се освободи и ние заживяхме свободно и спокойно при нашата българска власт. В последствие по шосето за Ксанти над с. Аламидере, българската власт издигна голям паметник, като увековечи паметта на полковник Серафимов и падналите наши жертви за свободата. Селото Аламидере стана Полковник Серафимово.

Поради войната училищата останаха задълго затворени, докато се нормализира положението и се уреди просветното дело. В същото време (1913 год.) след свършване на войната имаше много учители, избягали от Македония, назначаваха ги в новите земи и в нашия Пашмаклийски край надойдоха много такива учители. В Пашмакли бяха назначени Димитър Йосифов и Александър Стрезов, брат му Матей Стрезов и Георги и Величка Блажев в с. Петково, Стоян ПопАрсов в Хасовица, Никола Маринов в Левочево, Лев ПопАрсов в с. Бостина, всичките от Дебър – Македония. И други – Д. Софкарев и Ал Кузманов в Устово и др. Така ние, местните учители, останахме без места. На другата учебна година 1913-1914 ни дадоха места и аз бях назначена в с. Горно Дерекьой, сега Момчиловци. Колега ми беше Георги Николов от същото село. Но през годината, поради това че имахме много деца и паралелки, от Пашмакли командироваха учителя Александър Стрезов, с когото в последствие свързах съдбата си и през другата 1915 год. се оженихме. 15 дни след сватбата се обяви Европейската война и той и другия ми колега заминаха за фронта. Аз останах сама с 4 отделения с по 70 – 80 деца в отделение. Тежко и непоносимо беше тогава – до обед обучавах І и ІІ, а след обед ІІІ и ІV отделения. Така изкарах две години сама в училището.

Населението в селото беше бедно, но трудолюбиво. Занимаваха се със земеделие, зидарство и скотовъдство. Имаше кехаи с по 500 - 600 и 1000 глави овци, които есен отиваха в Беломорието за зимуване, а през пролетта идваха в село и огласяха околностите със звучните гласове на чановете и дюмбелеците. Зидарите отиваха на гурбет в Беломорието, а жените предяха и тъчаха на прости станове дрехи за тях за децата. Всяка къща имаше крава и млякото от нея си подслаждаха оскъдния залък. Бедните слугуваха на по-богатите и се крепеха покрай тях, като си помагаха едни други.

Учителите се ползваха с почит и уважение сред гостоприемното население. Особено внимателни бяха към мен учителката, когато останах сама в училището и не ги напуснах, като и учех децата им през войната и ме помагаха с каквото могат.

На третата година се разболях и бях преместена за учителка в моето родно село Райково. Колеги ми бяха отначало Илка Иванова, а в последствие Костадин Харитев, Анка и Иван Иванови, Дочо Стефанов, Иван Г. Иванов, Славка Чешитева, Цана Чапкънова, Йосиф Лазаров и Султана Димова и др. Окръжен училищен инспектор ни беше Д. Катерински, а околийски инспектор Х. Д. Палов.

В 1918 г. войната свърши и другарят ми Александър Стрезов се върна от фронта. Премести се и той в с. Райково, отначало в основното училище, където бях и аз, после в гимназията и накрая в прогимназията в горната махала и стана директор на същата.

Учители в гимназията бяха Виктория Катеринска, Райна Чилингирова, Ламбрина и Дим Гаруфалови, Стефана и Тодор Анастасови, Тодор Пинтиев, известно време и Ал. Стрезов, директор Н. Филипов.

Прогимназията (в Горната махала) с директор Ал. Стрезов бяха Васил Узунов, Васил Данаилов, Ламби Данаилов, Ангел Спасов, Георги и Богдана Кузманови, Георги и Пенка Василеви, Георги Щърбов, Ангел ПопКостадинов в последствие София ПопХристова, Цана Чапкънова, Зора Ангелова, Ат. Караманджуков и др. В Помашкото училище главен учител беше Велика Мутафова.

Настанаха спокойни времена и ние учителите се отдадохме на спокойна работа вътре и вън от училището. Живеехме дружно и добра колегиалност с колегите от гимназията, която беше също в долната махала, като прогимназията и помашкото училище бяха в горната махала.

Основахме театрална трупа към читалището „Орфееви гори“ и давахме представления в Пашмакли, Устово, Левочево Арда и др. села. Основахме и черковен граждански хор и редовно пеехме всеки празник в двете черкви в селото. Посещавахме именници по домовете с диригента Д. Гаруфалов – композитор на химна за Родопа. (Гордей се Родопа) който пеехме в хора при особени и тържествени случаи и вечеринки.

Театралната дейност беше особено засилена през лятото, когато през ваканцията се връщаха студентите от София, Пловдив, Варна – К. Чилингиров, Ан. Чапкънов, Иван ПопВасилев, Иван Митев, Спиро Щърбов, Георги Щърбов, т. Кисимов. Те, като завършиха, се върнаха в село и заработиха за благото и издигането на нашия край. Например, Коста стана Чилингиров директор на тютюневата кооперация. По негово време и негова инициатива се построи зданието – тютюневата кооперация. Атанас Чапкънов стана директор на новооснованата популярна банка, Иван Митев – счетоводител в тютюневата кооперация, Кисимов също чиновник в нея, Спиро Щърбов – лекар и брат му Г. Щърбов учител, Иван Попвасилев, Тодор Пинтиев, Георги Василев – учители.

Големи заслуги за театъра имаха тогава учителите и интелигенцията, които работиха в читалището, театъра и хора и за придобиване на собствена театрална сграда. За тая цел възстановихме временно изоставената гръцка черква, която беше в развалини, като всяка вечер по тъмно мъкнехме греди, дъски и др. материали от една развалена воденица в горната махала. Там, с примитивни декори, сцена и покъщнина давахме представления с пиесите – Странджата, Иванко, Борислав, Пленникът от Трикери, Руска, Свекърва и др. После се построи ново читалище и киносалон, като стария театър се занемари и рухна. За построяването на ново читалище голям дял имаха учителите и интелигенцията, които посещаваха домовете на по-заможните и събираха волни помощи за него. Около читалището се построиха и други здания – Новата гимназия, тютюневата кооперация и др. В последствие в местността Св Костадин, близо до читалището се издигна паметник за падналите жертви във войните за освобождението от турско робство.

Основахме и учителско дружество, начело със широки социалисти като Васил Узунов, Ал. Стрезов, Ангел ПопКостадинов и др. Ал. Стрезов беше председател на дружеството и редовно избиран за делегат на конгресите в София. Уреждаха се конференции с учителите от околията и делегати от БУС в София Дончо Негенцов, Иван Пастухов и др. където се борехме за подобрение на учебното дело в нашия край и за подобрение на заплатите на учителите. Също се устройваха курсове от лектори от Пловдив и София като Борис Тричков по пеене, Попов по гимнастика и други по рисуване и ръчна работа.

Така в дружба и с млади сили работехме и прокарвахме светлина из нашия новоосвободен, затънтен но красив край, населен с буден, предприемчив и жаден за наука и свобода народ. Минаха младите години и ние двамата с А. Стрезов се пенсионирахме и с голяма мъка напуснахме временно нашия край и дойдохме в София, където учеха и двамата ни синове Стрез и Славчо.

След Европейската война загинаха старите занаяти – овчарството, абаджилъка, кираджийството и бояджилъка. Земеделието се превърна в тютюнопроизводство. Отново се отвориха тютюневите складове, където много от населението намери работа по обработването на тютюна. Разви се овощарството и сеитбата на картофи и фасул. Построиха се гатери в Смолян и на Полене, където се обработваше дървения материал, който горски работници свличаха от горите и го превръщаха в дъски и греди (строителен материал). Изнасяха го към Кърджали, Асеновград, Пловдив и другаде. От кираджилъка с конски каруци се мина на леки коли и камиони. Пътищата се поправиха и по тях пътуваха малки рейсови коли и товарни камиони, натоварени със стоки за продоволствие и пътници.

След ІІ Световна война изникнаха нови градове – Мадан и Рудозем. Много от мъжете, дори цели семейства се насочиха към тези градове и усвоиха новата професия – миньорство.

Райково, след освобождението от турското робство, особено след 9.ІХ.1944 г. се преобрази. Народната власт полага много грижи и средства за издигането му във всяко отношение. Много къщи се преустроиха, нови сгради се издигнаха, откриха се бази и цехове, които се прочуха из България и в чужбина. Асфалтираха се улиците, шосето за Пловдив и София се разшири и асфалтира. Много се разви промишлеността, товарните камиони пренасят дървен материал и руда за Мадан и Рудозем