Спомени на баба ми Катина Кузманова Коруева Стрезова

Образованието ми в Райково и Одринската девическа педагогическа „Касърова“ гимназия

През периода 1900 – 1904 год. в село Долно Райково имаше основно училище (от първо до четвърто отделение), където учех и аз. Учители ни бяха Васил Мавродиев, Димитър Мавров (които после станаха свещеници) Анастасия Манчева и Мария Радева. Учехме в старото училище на хорището, което беше на два ката и което деляхме с гъркоманите и всяка година се сменяхме. В долния кат учехме І и ІІ отделение, а в горния ІІІ и ІV отделение. Изучавахме четене, смятане, закон Божи и предметно учение. Имахме малко учебници, пособия никакви и пишехме на плочи с подострени каменни писалки. Отоплението беше примитивно. Тенекиени печки ни отопляваха с дърва от учениците. Всяка сутрин носехме по 1 дръвце под мишницата и който не носеше – не можеше да се грее.

Около 1904 – 1905 год. завърших ІV отделение. Към 1904 г. се отвори ІІ класно училище и ние минахме в друго здание, което беше къща на Ст. Боботанов. Там беше идвал и нощувал Васил Левски. И на предната горна стена беше нарисуван един лъв. В последствие това здание беше разтурено и на негово място се изгради сегашната прогимназия. Ученици имаше от много съседни села – Устово, Пашмакли, Чокманово, Аламидере, Петково и Карлуково. Съученици и съкласници ми бяха Хроню Николов, Никола Иванов, Кабаиванов и Иван хаджи Христев от Устово, Васил Попхристов от Чокманово, Петър Пампоров от Пашмакли, Дино Диев и Радослав Бочуков от Райково, Слава Попвасилева, Слава Чапкънова, Василка Мильонова и др. от Райково. Малко бяха момичетата преобладаваха момчетата. Аз бях сама ученичка във втори клас.

Първите учители в ІІ клас бяха Никола Филипов, Васил Мавродиев, Анастасия Манолева. После дойдоха Г. Попдобрев, Тодор Емануилов и сестра му Кера Попдобрева, Караманов, Димитър Левов, Панайот Лазаров и директори Г. Димитров (от Одрин) и Г. Тотев. Аз завърших ІІ клас там. Някои ученици отиваха да учат в Солун и Одрин.

След като завърших ІІ клас (сега VІ клас) в моето родно село Райково, заминах да уча в Одрин. Директорът на Райковското училище Г. Димитров имаше за задача да агитира родителите да изпращат децата си да учат по-нагоре. Мъчно беше да ги убеди, защото бяхме в турско и хората, надъхани с турски дух не пращаха децата си надалече, особено момичетата. Но баща ми беше по-прогресивен, беше се освободил от този дух, ходейки на гурбет из Беломорието, реши да ме пусне да уча. Директорът ми издейства стипендия и в 1906 год. есента баща ми сам ме заведе в Одрин с препоръка от Директора. До Ксанти пътувахме 2 дни с мулета и оттам с влак до Одрин. 

В Девическата Гимназия ме приеха много добре, но се чудеха как от такова далечно място е дошло момиче да учи. Надзирателката ме настани в пансиона на гимназията, който беше в същото здание. Там бяха класните стаи, дирекцията, занималните, кухнята и трапезарията. Имаше образцов ред и дисциплина в пансиона. Сутрин ставахме в 6 часа и до 7 трябваше да сме умити, сресани и облечени. От 7 до 8 имахме занимания и закуска, а в 8 часа звънецът биеше за в час. Занятията бяха сутрин и след обед. След часовете имаше пак занимание. В 7 часа вечеряхме и в 9 часа си лягахме. Всичко вършеше мирно и тихо. Надзирателката идваше да види настанени ли са добре ученичките и ни пожелаваше лека нощ. 

Тъй минаваха дните през седмицата до съботата, когато се занимавахме с къпане, преглед на бельото и почистване на леглата и стаите. В събота вечер устройвахме забава с песни, декламации и живи картини. А в неделя стегнати в униформи, наредени 2 х 2, начело с гавазина и учителите, ни водеха на черква. След обед, пак така наредени и спретнати с песни, ни водеха на разходка в местността „Съединението“, където се сливат трите реки – Тунджа, Марица и Арда. Там понякога идваха и учениците от мъжката гимназия „Д-р Петър Берон“.

През седмицата дежурехме по ред 2-3 всеки ден (в кухнята). Тогава гимназията беше до 7 клас (сега 11 клас). Имаше ученички от Лозенград, Малко Търново, Стара Загора, Свиленград, Цариград, Гюмюрджина, Дедеагач, Димотика и приходящи от Одрин, които после станаха пансионерки. Нашата гимназия беше известна с образцовия си ред, образование и възпитание. Известната наша поетеса и писателка Дора Габе доведе сестра си Бела Габе в нашия клас. От Стара Загора народният представител Шиваров доведе дъщеря си Пенка Шиварова пак в нашия клас, от Хасково околийският началник Владимиров също доведе дъщеря си Василка Владимирова в нашия клас. Нашият ІV клас броеше 18 ученички, помня имената им, а именно:

1. Надежда Бъчварова от Цариград

2. Геновева Янкулова          

3. Мария Караджова             

4. Керана Корезиева от Лозенград

5. Кераца Корезиева от Лозенград

6. Анастасия Воденичарова от Лозенград

7. Недялка Михайлова

8. Недялка     (Фру фру)

9. Елена Робова

10. Елена Жекова

11. Тодорка Николова

12. Пенка Шиварова

13. Катина Кузманова от Райково

Приходящи

14. Султана

15 Анастасия Брайкова

16. Елена Христова

17. Златка Михайлова

18. Катина Стоилова

Учители – преподаватели бяха:

Димитър Нашев по математика

Коста Георгиев по математика

Филих Димитров по рисуване

Рашев по история

Кюлев по пеене

Фания Мързянска по ръкоделие

Рашкова по ръкоделие

Анастасия Гекро по френски и надзирателка

Имахме и здравен кабинет със завеждащ д-р Дечков

Директор – Мавров.

Надзирателката Анастасия Георгиева французойка беше много строга спрямо френския език не даваше да се говори български, а всичко на френски, за да научим добре езика. Наистина още от ІV клас ние говорехме свободно по френски. По-малките ученички от долните класове имахме възпитателки от горните класове, които се грижеха за здравето и поведението ни. Сутрин ни вчесваха и проверяваха дали сме в ред и ни помагаха в уроците.

Нашата гимназия се помещаваше в турско здание. И когато числото на ученичките нарасна, училищната управа зае още две съседни турски здания с големи дворове и високи зидове. Без да се излиза на улицата, преминавахме от първото здание в другите две през вътрешни врати. Така гимназията заемаше почти цялата улица. В първото здание бяха класните стаи, кухнята, трапезарията и склад за храни и сандъци.

Във второто здание беше дирекцията, стая за свиждане и на горния етаж бяха спалните на ученичките.

В третото здание бяха спалните на надзирателките и болницата от една стая с четири легла и аптека. Известният училищен доктор Дечков идваше всеки ден и лекуваше заболелите ученички. И въпреки лошите ни отношения с гърците, те предпочитаха да викат нашия доктор Дечков за прегледи и лекуване на болни, понеже беше известен като добър диагностик и лечител.

В дворовете имаше дръвчета и цветя. Там се разхождахме и правехме колибки от чаршафи и вътре четяхме и се занимавахме за изпитите.

До пансиона беше митрополията с владиката – отец Милетий, който често ни посещаваше и напътстваше.

До долния етаж имахме голям двор, където се разхождахме и при изпити там си правехме колибки с чаршафи и вътре се занимавахме. Всяка година на края държахме изпит, от което зависеше дипломирането ни. Последният неделен ден на учебната година ни беше акта на дипломиране. Тогава всички ученички, облечени в униформата, радостни и развълнувани, очаквахме тържеството. Готвехме забава за тоя ден с песни, декламации. Пеехме и марша „Хамидие“ в чест на високите гости – валията и неговата свита от турски чиновници. След свършване на програмата директорът раздаваше свидетелствата, като на отличниците валията сам раздаваше свидетелствата потупваше ни по рамото и казваше „Аферим казъм“. Ние му поднасяхме подаръци, изработени през годината от нас картини по рисуване и ръкоделие. Правехме и изложби са картини и ръкоделия.

На 24 май тържествено празнувахме празника „Св Кирил и Методий“. Сутринта всички облечени в униформа наредени марширувайки в пакет и с песни отивахме на черква. Гъркините излизаха на портите, плетяха и шиеха. Те не признаваха празника и не го тачеха. За този ден турската власт ни отпускаше местността „Сарая“ и военната музика. Там ходехме преди, където обядвахме с печени агнета. Идваха и българските семейства от града и се веселяхме и играехме до вечерта, заедно с ученици от у-ще „Д-р Петър Берон“. Ето още един факт, който ни издигна в очите на турския цар (султан) Мехмед V, който беше дошъл в Одрин. По този случай имаше парад. Всички ученици от града наредени минаваха пред зданието, където беше отседнал той, но не се показа никой. Най-после минахме ние – двете български гимназии. Наредени в стройни редици спретнати в ученически униформи, марширувайки в такт и с песни, заучени специално за случая – „Янасън Мехмед V“. Той се показа на балкона и засмян ни поздрави. В знак на благодарност за вниманието ни към него извика директора и учителя по пеене Кюлев и им подари една сума за гимназията.

В Одрин освен нашите две български гимназии – мъжка и девическа, имаше и други макар, че беше в турско време. Срещу нашата гимназия беше турското училище „Идадие“, а в града бяха гръцка и др.

Одрин се славеше с най-хубавата джамия „Султан Селим“. Тя е сред града и има легенди за нея. Турският султан наел майстора „Уста (Майстор) Манол“ да направи джамия, каквато няма друга. Работил майсторът като архитект и строител няколко години и я построил. Тя има четири минарета с по три викала и имала 999 прозорци. В средата на джамията има павилионче с четири колонки. На едната колонка има издялано едно лале (като подпис на Манол), но увиснало надолу на обратно и му викат „Терс-лале“, но значението му никой не знае и аз не го научих.

Когато майсторът свършил работата и я предал на султана, той заповядал да го убият, за да не направи и друга такава джамия. Майстор Манол разбрал за това и по някакъв начин си направил дървени крила и хвръкнал от минаре да избяга, обаче при хвърченето инструментите му паднали и трионът му прерязал въжетата на едното крило и той паднал и се пребил близо до Одрин. На това място построили мост и го нарекли „Манол Кюпрюсу“. Прочута е и покритата „Али пашас“ чаршия с много дюкяни и стоки.

В Одрин в махала „Каика“ по това време беше учител Георги Поп Анастасов, родом от Петково. Той и жена му (моя роднина) идваха някой път в неделя в гимназията да ме видят и ме водеха у тях на гости за един ден. Още по това време имаше затворници в затвора от нашия край. Това научих от писмата на нашите от Райково. И с позволението на училищната управа, един ден гавазина ме заведе в затвора и там видях някои от тях – Райчо Бочуков, Васил Мавродиев и др.

През коледната и великденската ваканции, които бяха по-близо си отиваха у дома, а далечните оставахме в пансиона и се занимавахме с учене, четене на книги и ръкоделие.

След свършване на учебната година и годишния акт почвахме да се готвим за дома. Тези отблизо сами си тръгваха, а далечните чакахме близките да дойдат и да ни вземат. За мене идваше баща ми от Гюмюрджина, където работеше и ме завеждаше в Райково при моите сестри и майка. Всички ми се радваха, най-много нашите. Не можеха да ме познаят. Бях хвърлила селската фуста и бях станала гражданка – с ученическа униформа.

След хубаво прекараната лятна ваканция баща ми отново ме завеждаше в Одрин, за да се съберем пак с приятелки и съученички и започнем учението за нови знания.

След като завърших пети клас (сега ІХ) и се върнах в село, майка ми почина и следването ми беше невъзможно. И понеже в нашия край се чувстваше нужда от учители, особено от учителки, ме назначиха за учителка в Аламидере (Полковник Серафимово). После в Славейно, Момчиловци, Устово и най-после в родното ми село Райково, където се пенсионирах.