Александър Славчев Стрезов

Военна служба

След дипломирането си с ръководител на дипломната работа Ивелин Кулев трябваше да постъпя в родната казарма да изслужа воинския си дълг. Като завършил висшист ме насочиха в Школата за запасни офицери в град Враца в химическата рота, където имаше два взвода – разузнавачи и дегазатори. Още в началото ме избраха за взводен командир на разузнавачите, защото единствен направих коремното възлизане на лоста (поради добрата ми физика от тренирането на лека атлетика). За мен също не бе никак трудно пробягването на три километра всяка сутрин след ставане от сън. Събуждаха ни в 5.30 часа и веднага пробягвахме трите километра, След това имаше кратко време за хигиенизиране и бръснене, след което под строй и с песен отивахме на закуска. Нашият старшина Макавеев (Мако) ни научи на няколко военни марша – „Велик е нашият войник“, „Един завет“, „Изправи се гора от стомана“ и ние ги пеехме винаги, когато марширувахме по плаца и в град Враца. Аз бях запевачът и когато старшината даваше команда „Дай тон“ аз запявах съответния марш и след това целият взвод поемаше песента. Като химици разузнавачи се обучавахме за работа с прибори за радиационно и химическо разузнаване и моето обучение по радиохимия беше безценно, защото аз две години бях правил същото в университета и материята ми беше позната. Така беше и с двамата мои състуденти Геомил Пеков и Янко Янев, които бяха в същия взвод на химическата рота и служихме през шестмесечния срок на обучението в школата във Враца. След това обучение завършихме с дипломи за старшина-школници в химическите войски и след това бяхме разпределени по частите на Българската армия. Аз попаднах в Транспортния полк в Горна Оряховица, който имаше три батальона – Софийски, Пловдивски и Варненски. Бяхме трима старшина-школници – един от Пловдив, един от Русе и един от София – аз. Естествено се разпределихме по батальоните – пловдивчанинът отиде в Пловдив, русенецът във Варна и аз софиянецът в София.

В софийския батальон станах взводен командир на трети взвод при първа рота с ротен командир майор Марин Маринов. Бяха около двадесет млади момчета главно с основно образование – в транспортни войски и строителни войски служеха момчетата от малцинствата – турско, помашко, циганско, и тези които не се учат добре или са правели дребни престъпления. На другите два взвода командири бяха редови военни – на първи взвод младши лейтенант Асенов, а на втори лейтенант Георгиев. Войниците работеха тежка работа, като стрелочници и спирачи в товарни влакове на товарна гара Подуене-разпределителна. Работеха на три смени и се разпределяха след така наречената „Гърбица“, откъдето се разделяха като мрежа 14 коловоза и оттам пускаха товарните вагони прибутвани от локомотив, според предназначението им в съответния коловоз. Така се сформираха новите товарни влакове, съобразно за където са товарите им. Вагоните се засилваха по наклона на коловозите след гърбицата и войниците трябваше да поставят на линията спирателни обувки т.н. „Кучки“. Вагонът спираше и след това с маневрен локомотив внимателно вагоните се приближаваха един към друг и се съединяваха в един влак. След като се сформираха товарните влакове от другата страна им прикачаха голям локомотив и заминаваха за съответното предназначение. Командирът на поделението беше полковник Симеонов. Аз бях срочно служещ, но по задължения бях като офицерите в поделението. Спях в стаята на взводните командири. След като свършваха работа след 17 часа офицерите си отиваха в къщи, а аз излизах от поделението и ходех на срещи с приятели и приятелки по ресторанти и по къщите. Независимо колко късно свършвах през нощта аз се прибирах в поделението и спях там. Това се оказа правилна тактика, защото когато вдигаха поделението под тревога и всички срочно служещи войници строяваха на плаца, аз бях на своето място в строя и командирът на поделението много се учудваше на това – тоест аз не съм се прибрал в цивилния си дом, а съм на място в поделението. 

През пролетта на 1974 год. се проведе физкултурно първенство на Транспортни войски и аз предложих да участвам. За учудване на ръководството на поделението аз победих в две дисциплини – 100 метра и 400 метра гладко бягане. Особено интересно бе бягането на 400 метра – там участваше едно младо момче, което тренираше атлетика в „Локомотив“. Аз съм участвал в много бягания на 400 метра и след старта младото момче хукна бързо към финала. Последвах го без да бързам много, като пазех силите си за накрая. Аз знам, че бягането започва всъщност след 300 метър, когато се получава криза от натрупаната в мускулите млечна киселина. Тогава аз застигнах младото момче и го задминах и спечелих състезанието. Командирът на поделението радостно обяви, че ще ми даде един месец домашна отпуска за това, което направих. Както си говорехме така, аз погледнах към сектора на дългия скок и видях, че постиженията бяха много слаби. Казах на командира: „Ето сега ще отида там при дългия скок и ще победя“. Той ми отговори да не се изхвърлям много. Отидох при съдиите – вървеше четвъртият опит от шест. Помолих да ме запишат и скочих в петия опит, както бях загрял от бягането на 400 метра и заех първото място. Така станах нещо като малък герой за поделението (никой не знаеше, че съм тренирал пет години бягане и бях натрупал някои физически качества. Разбира се, отпуската не можах да ползвам (то не може и обещано и дадено). По време на службата се явих на изпит за редовен докторант при ИЯИЯЕ – БАН и успях да се класирам за редовна докторантура по Радиохимия. От военната служба се уволних през април 1975 год. и от месец май постъпих като редовен аспирант (докторант) в Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика (ИЯИЯЕ) при Българската академия на науките.