Спомени за военната служба на баща ми и участието му във Втората световна война 

Спомени за военната служба и участието ми във Втората световна война

/Дневник на д-р Славчо Александров Стрезов, войник-артилерист от противовъздушната батарея в кв. Горна-баня – София, и фелдфебел-школник в ШЗО – София, фелдфебел-школник лекар на фронта с 4/2 артилерийско отделение и лекар в 10 дивизионна болница в гр. Хасково/.

Служба като млад войник в противовъздушната батарея в Г. баня.

На 15.IX.1943 г. бях извикан с повиквателна заповед да се явя в казармата на гр. Ямбол, за да отслужа военната си служба за две години. Родителите ми по това време бяха в гр. Смолян на летуване, а аз бях започнал специализацията си по вътрешни болести в І вътрешна клиника на проф. Чилов, от м. юни 1943 г., след завършването на стажа от една година и дипломирането ми като лекар.

Заминах за гр. Ямбол, където в артилерийския полк ни прегледа комисия начело с един полковник, и ни облякоха в стари войнишки дрехи. Почти всички софиянци ни поставиха в една батарея, която трябваше да замине веднага за София, за да вземе участие в противовъздушната отбрана на столицата /България беше във война с Англия и САЩ/.

На другия ден ни натовариха на влака и след еднодневно пътуване, пристигнахме в София, на гара Горна-баня. Разквартируваха ни в няколко дървени бараки на Горнобанския редут, където бяха вече настанени запасни войници артилеристи. Батареята беше с шест оръдия 8.8 сантиметра в калибър, система ”Круп”, тежки по около 4 тона, с един команден уред в средата. Командир на батареята беше поручик Вълканов, с помощници поручик Кръстев и подпоручик П. Коледаров, фелдфебел школник В. Смедовски, фелдфебел на батарея Недю Недев, и подофицерите Николай и Атанас, и няколко запасни подофицери. В батареята нямаше лекар, а само един санитарен подофицер – Нико Ангелов Тонев от гр. Хасково. Затова аз изпълнявах отчасти и лекарски функции при нужда, като използвахме близката лечебница на трудовите войски в Г. баня, където беше мобилизиран лекарят по гръдни болести д-р Петър Попсавов от София.

Младите войници в батареята на редута Г. Баня бяхме около 20 висшисти и среднисти предимно от София, а останалите бяха младежи от селата на Новопазарско, Шуменско и Плевенско. Между висшистите и среднистите бяхме: д-р Славчо Стрезов от София; Стефан Зафиров от Ямбол – завърши биология; Славчо Мирчев от София – свиреше на акордеон, Георги Иванов Димитров от София – свиреше на китара, заедно с китариста Петър Делчев от София и тримата завършили техническото училище в София; Петър Личев от София – завършил гимназия; Христо Христов Печев от София -завършил гимназия; Тома Рафаилов от София – завършил финанси; Янко Зидаров от София – завършил гимназия; Славчо Михайлов от София – завършил гимназия; Георги Генков от Червен-бряг – завършил гимназия; Коста Алексиев от София – завършил гимназия. От тези с основно образование съм запомнил: Мичо Димов от с. Борисово – Разградско, Стоян Дермански от с. Дерманци – Луковитско, Георги Хр. Йорданов от с. Дивдядово – Шуменско, Асен Събчев от с. Обнова – Плевенско.

Започнахме единичното обучение, като за взводни командири бяха назначени запасни подофицери. Отношението на запасните под­офи­це­ри и особено на щатния подофицер Атанас беше особено подигравателно към висшистите и среднистите, често ни наказваха ”под оръжие” и дори ни караха да им лъскаме ботушите, а подофицерът Атанас ни наричаше ”блатски свини”. Офицерите обаче се държаха с нас коректно, особено командирът поручик Вълканов и запасния подпоручик Коледаров.

Над мястото на батареята имаше борова горичка и пред нея беше разположен един прожекторен взвод с командир Тодор Костов – мой познат от гимназията като съученик на брат ми Стрез, от випуск 1935 г. на II мъжка гимназия.

Строевото обучение на младите войници се водеше от фелдфебел школника В. Смедовски и подофицерите Атанас и Николай, заедно с запасните подофицери, а теоретичните занятия по стрелково и противовъздушно дело ни водеха командирът поручик Вълканов, поручик Кръстев и подпоручик Коледаров.

Често подофицерът Атанас и запасните подофицери наказваха нас висшистите и среднистите с т.н. ”жабешки ход” – ходене при клекнало положение: освен това ни назначаваха често за ”бакари” – да мием баките за храна. Освен обучението с пушки, паласки и каски, нас ни обучаваха в обслужване на оръдията, които бяха на позиция на Горнобанския редут. Бяхме разделени на шест групи при шестте оръдия и една група при командния уред – в центъра на позицията на най-високото място.

На позицията нямаше вода, а тя се докарваше с бъчонка от селото Горна баня и от нея ние се миехме и черпехме вода за пиене. На тази позиция бяха построени няколко дървени бараки, две от които бяха за новобранците, a останалите се заемаха от началниците и от запасните войници-артилеристи. И понеже бяхме в положение на война с Англия и Америка, ние се водехме на фронтова позиция, с всички задължения като по време на война, т.е. и новобранците се считаха като мобилизирани войници на фронта.

След около един месец, поради преместването му на друга служба, стана изпращането на батарейния командир поручик Вълканов. През деня имаше в батареята тържество, а вечерта продължи с банкет в един ресторант на Горна баня. Там бяха офицерите и подофицерите от батареята, а от новобранците присъстваха само пет войници – двамата китаристи /Пешо и Гогето/, акордеониста /Славчо Мирчев/ и двама певци /Стрезов и Зафиров/. После в батареята почти през цялата нощ продължи веселието за изпращането на командира.

Около два месеца след единичното обучение, нас новобранците ни поставиха да се обучаваме на оръдията, като изцяло заместихме запасните войници. Получихме и бойни назначения, в случай че се появят неприятелски самолети.

Наскоро след това започнаха да се дават въздушни тревоги над столицата, а на 14.XI.1943 г. стана и първата бомбардировка над София от англо-американски самолети. Около 12 ч. няколко стотици самолети-крепости, придружени от изтребители, бомбардираха крайните квартали на София, около кварталите Подуене и Хаджи Димитър. Нашата батарея, заедно с другите пет батареи на другите редути около София, започнаха силна стрелба срещу самолетите, като на оръдията бяха запасните артилеристи, а новобранците бяхме поставени в един ров близо до оръдията, за да свикваме. От това нападение жертви имало малко.

На 24.XI. стана нова бомбардировка над София, от около 50 англо-американски самолети-крепости, придружени от изтребители. Този път бяха засегнати сгради около квартал Захарна фабрика, също с малки поражения и жертви. На оръдията пак бяха запасните артилеристи.

На 10.XII. около обяд отново стана бомбардировка над София, от 50 американски крепости, съпроводени от изтребители тип "Лайтнинг”. Този път на оръдията бяхме поставени ние – новобранците. Аз бях мерач на едно оръдие, като всяко оръдие изстреля около 50-60 снаряда. Шестте оръдия стреляха едновременно по даден звънчев сигнал от командния уред. В бързината от дадената въздушна тревога, не можаха да ни дадат памук, за да си запушим ушите при стрелбата и затова след стрелбата повечето от нас бяха със заглъхнали уши. Това заглъхване продължи при някои от нас много дълго дреме и на почти всички ни остана един слаб шум в едното ухо ”за спомен от противовъздушната стрелба” при бомбардировките на София. Сега също бяха засегнати крайните квартали, с малко поражения и жертви.

На 20.XII. по обяд отново се появиха 50 бомбардировачни самолети над София, като нападаха предимно крайните квартали на столицата с малко поражения и жертви от гражданите. Тогава ни съобщиха, че нашата батарея е свалила един самолет, който е паднал край Кюстендил, за което в батареята дойде един полковник да ни поздрави.

След тази дата аз бях определен да продължа службата са в ШЗО в квартал Лозенец, в лекарската рота, а другите висшисти и среднисти бяха определени за артилерийската школа на ШЗО в с. Симеоново, Софийско.

В края на м. декември получихме отпуск 14 дни, които прекарах в гр. Момчилград при моите леля Руса и калеко Симеон Христови. Там бяха дошли и моите родители, които бяха се евакуирали в с. Райково, за да прекараме заедно Новата Година и Коледните празници. След това те си заминаха за Райково, а аз се върнах за ШЗО в София.

На 10.I.1944 г. се завърнах в София и се представих в Школата за запасни офицери /ШЗО/ в кв. Лозенец, но нас софиянци ни върнаха за другия ден, а приемаха само дошлите от провинцията школници. Към обяд потърсих моя съслуживш – войник от батареята Славчо Мирчев, който живееше на една пресечна улица на бул. „Витоша” в центъра на София, но него го нямаше. Точно тогава, в 12 часа се даде въздушна тревога със сирените.

Аз влязох в мазето на тяхната жилищна кооперация на четири етажа, и там заварих моя състудент д-р Пенко Пенев с жена си, както и други хора. След около 15 минути започна първата голяма бомбардировка над София, като самолетите-крепости около 200 на брой идваха на няколко вълни, обстрелвани от противовъздушната артилерия и от самолетите изтребители. Паднаха няколко бомби от тежък калибър върху съседните сгради и мазето се изпълни с дим и прах. След прекратяването на нападението, ние излязохме на улицата и видяхме, че съседната двуетажна сграда е разрушена до основи. Малко след това от развалините на къщата се показа един човек, който беше останал жив между гредите. Той беше зашеметен, въртеше се в кръг и си говореше ”къде ми е връзката”, а тя беше на врата му.

Аз се запътих към центъра на града и видях много граждани обезумяли от страх, някои наранени, други превързани. Имаше много разрушения, а над вътрешното министерство от въздушната вълна беше вдигната една лека кола на покрива. В този район, около зоологическата градина улиците „генерал Паренсов”, „Венелин”, „Гурко”, бяха паднали много бомби и на много сгради бяха разрушени горните етажи. Имаше и много жертви от гражданското население, главно от живеещите в малки къщи.

Вечерта се прибрах в къщи и видях, че и в кв. Долни Лозенец са били хвърлени доста бомби. Двуетажната къща срещу нас, на ул. Св. Наум на семейство Ракеви беше напълно разрушена до основите, а в мазето са били затрупани няколко човека. Аз се притекох на помощ, а там заварих една команда войници с един подофицер, която тогава измъкваше от стълбището затрупания и ранен офицер Ракев, единствен спасил се, защото бил на стълбището към мазето, другите бяха загинали. В къщата, където живеех отсреща, бяха счупени всички прозорци откъм южната страна, а таванските мазилки на всички стаи бяха паднали на пода. Само в северната кухня прозорците бяха запазени, аз запалих печката и уморен от преживелиците си легнах и заспах.

Около 12 ч. през нощта ме събуди противовъздушна стрелба и като погледнах през прозореца видях за пръв път осветителни тела в последствие наричани ”кандила” или "магнезиеви свещи”, хвърлени от противниковите самолети за осветяване на обектите. Аз слязох в мазето на двуетажната къща, където живеехме, и заварих там хазяите ни и едно тяхно роднинско семейство. Скоро след това започнаха да идват на вълни бомбардировачите, които последователно пускаха разрушителни и запалителни бомби над София, от които възникнаха няколко пожари в кв. Лозенец и другаде.

След кошмарната нощ, на другата сутрин, софиянци панически бягаха извън София. Натоварили малко багаж на детски колички, шейни или пружини, те бързаха да се отдалечат от града. Едни се евакуираха в близките села – Драгалевци, Княжево, Бояна и др., а други – при своите близки в различните части на страната. Голяма част от столичното население, се отправи към гарата и оттам за провинцията с влакове, или използват камиони, или други превозни средства. София почти обезлюдя, остана без вода и електричество.

В същиия ден, 11.I.1944 г., аз се явих в ШЗО, където бях зачислен в лекарска пехотна рота на II дружина. Предишния ден и през нощта бяха постъпили около половината школници от провинцията и по време на бомбардировките са се крили в скривалища под сеновалите в двора на ШЗО.

В нашата лекарска рота се съставиха три взвода: един взвод от около 80 школници-лекари и зъболекари, един взвод от около 30 школници-ветеринарни лекари, и един взвод от около 30 школници военно-полицейски. На лекарския взвод командир беше поручик Ламбринов, с помощници фелдфебел школниците Иван Попов и Марин Узунов; на ветеринарния взвод командир беше подпоручик Малчев, с помощник фелдфебел школник Виденов; на военно-полицейския взвод командир беше подпоручик Токмаков, с помощник фелдфебел школник Борис Дочев. Ротен командир ни беше капитан Харалампи Петков, а командир на 2-ра дружина, с още три пехотни роти, беше майор Гешев. Фелдфебел на ротата /“майката на ротата”/ беше бай Тошо, а ротен подофицер беше Стоян – те ни посрещнаха с думите "вие сте никакви доктори, при нас тук вие сте само войничета”.

Още на другия ден цялата Школа за пехотинците беше евакуирана към гр. Радомир, а само нашата 2 дружина остана за гарнизон на Школата в София. В първите дни, поради бомбардировките, от Школата бяха „избягали“ персонала на кухнята, а и водата беше прекъсната и нямаше вода в кухнята. Затова сутрин ние школниците събирахме големи топки от сняг и ги носехме в кухнята, за да си правим чай за закуска. Вода за пиене се носеше с баки от една чешма на моста над р. Перловец, която течеше постоянно. В първите няколко седмици нямаше и вода за миене – сутрин ние се миехме със сняг и ръцете ни бяха станали черни, с очертаване на всички гънки по кожата.

Още от първите дни започнаха редовни занятия по обучение в пехотно дело, тъй като бяхме пехотна дружина. Класните занятия се водеха в студени класни стаи, тъй като нямаше отопление в тях. Теоретичните занятия се водеха от подполковник Кандев /който като видеше някой школник, че е задрямал, му извикваше „Школник, не дреми, щипи се да се будиш"/, от ротния командир капитан Петков и от един майор-юрист.

По военно-санитарно дело ни предаваше майор д-р Видев, който проявяваше неприязън към лекарите-школници, и често ни наричаше с обидни думи /като например, че сме били по-лоши и от санитарите в лазарета/.

Строевите занятия бяха като при всички пехотинци и се водеха от взводния командир поручик Ламбринов с помощниците си ф-л школниците Иван Попов и Марин Узунов. Особено строго и зле се отнасяше с нас ф-л школникът Попов, въпреки че беше висшист – завършил право. Той често ни наказваше „под оръжие” или „под снаряжение”, а погано време при въздушните тревоги ни връщаше няколко пъти да маршируваме „в крак”, при връщане от скривалищата. Ученията се състояха главно в пехотни атаки на Лозенския редут или към с. Драгалевци, като освен строевите занятия за пехотинците, извършвахме и занятия за пренасяне на ранени с носилки. Независимо от тях обаче, през 2-3 вечери се даваха въздушни тревоги към 8 1/2 ч-вечерта, когато се готвехме да почиваме уморени и премръзнали от дневните учения. Тогава трябваше да се обличаме в пълно снаряжение, с паласки и пушки, и така да отиваме в скривалищата. Отначало се криехме в мазетата на жилищните кооперации по булевард ”Фритьоф Нансен”, а впоследствие ние сами си изкопахме скривалища под Лозенския редут, като нощно време отивахме по трима школници да копаем тунелите – един копае, вторият да извозва, а третият да закрепва сводовете под ръководството на работник-миньор.

По това време на въздушни тревоги, на 24.I. сирените отново дадоха тревога, обаче, поради мъгливото време, противниковите самолети подминаха София и хвърлили бомби над Враца и Плевен.

През м. януари в ШЗО, ние положихме войнишка клетва и минахме церемониален марш пред началника на Школата генерал Цанков. В церемонията участва и школнишкият хор от нашата 6 рота с диригент школникът Йордан Милошев.

Тъй като в Школата останахме само четири роти от 2 дружина, ние давахме през 4 дни наряд – караул. Караулното помещение беше студено, тъй печката или не гореше, или ако се запалеше, вътре се напълваше с пушек. При въздушна тревога постовете трябваше да се удвояват, с което се съкращаваше времето за почивка. Така, при една въздушна тревога на обяд, аз бях на пост на главния портал на Школата. Пристигна за подсилване подчаси колегата д-р Никола Платиканов, но той още с идването си започва да се кръсти и да се моли на всички светии да ни спасят живота, та трябваше аз постовият да му се скарам и да го окуражавам. Понякога в съботните дни ни извеждаха под строй по улиците на разрушената столица, „за да повдигаме духа на софиянци“. Ние пеехме маршове, обаче софиянци бяха избягали в провинцията, и само тук там се показваха главите на някои хора и се скриваха веднага. А когато ни пускаха на отпуск в неделя, нямаше къде да се отиде, тъй като почти всички познати се бяха евакуирали.

Така преминаха януари и февруари, а на 15 и 16 март отново имаше въздушно нападение над София от малко самолети. Обаче вечерта на 29.III. дадоха отново тревога и се извърши въздушно нападение от около 500 самолета, които освен разрушителни хвърлиха и запалителни фосфорни бомби, от които се появиха много пожари в София. Аз бях дежурен в лечебницата и при даването на въздушна тревога, изведох болните до близките подземни тунели под Лозенския редут, където дойдоха и всички школници заедно с щаба на дружината.

На 30.III. през деня отново дадоха въздушна тревога и масивна бомбардировка със стотици разрушителни бомби, с много пожари и разрушения, с много жертви сред гражданите. В този момент ние школниците-лекари предложихме да образуваме санитарни ядра, за даване на първа помощ на столичани, обаче не ни разрешиха, тъй като нямало издадена заповед. И ние бяхме неми свидетели и гледахме пожарите и разрушенията на столицата без да можем да помогнем.

През месец април ни пуснаха в отпуск, който аз прекарах в с. Райково, където бяха евакуирани моите родители и роднини от София. Тогава се извършиха нападения над Пловдив и Карлово, нощем и ние от Райково виждахме отблясъците от тези бомбардировки. По това време заместих за няколко дни участъковия лекар на Райково д-р Георги Гълъбов, който тогава се сгодяваше за Катя Папратилова – дъщеря на родопския писател Тома Папратилов.

През м. май започнахме да се готвим за изпитите в Школата, но през това време получих няколко телеграми, че майка ми се е разболяла от тежка бъбречна болест и била на смъртно легло в болницата в Устово. Поисках няколкодневен отпуск да си отида и я видя, но не ме пуснаха под предлог, че само при смърт на родител се разрешава отпуск. Тогава пристигна моят брат – офицер от Хасково, който се яви при началника на Школата и така ми разрешиха една седмица отпуск. Двамата с брат ми заминахме през Пловдив, като от Чепеларе до Райково вървяхме пеша поради липса на превозно средство. Заварихме майка ми в болницата с тежък нефрит и уремия. Престояхме няколко дни при нея и след като започна подобрение в състоянието ѝ, аз се прибрах в ШЗО в София.

Бомбардировките над София бяха престанали, обаче въздушните тревоги се редуваха през няколко дни, като англо-американските самолети бомбардираха румънските градове Плоещ, Браила и Галац, където имаше петролни кладенци. Впоследствие се узна, че от всички бомбардировки в София са били хвърлени около 10 хиляди запалителни и 30 хиляди разрушителни бомби, като са загинали около 1600 софиянци, разрушени са били няколко хиляди сгради и много други са били сериозно повредени.

Преустановяването на бомбардировките над София след 30 март 1944 г. озадачи всички, включително и нас школниците, но много години след войната се узнаха причините. От Москва др. Георги Димитров, като ръководител на Коминтерна и на Комииформа, е отправил молба към съветското правителство, да въздейстува пред своите съюзници Англия и Сев. Америка да прекратят бомбардировките над София и България. И те са преустановени, а София е била спасена от пълно разрушение /според публикацията на Кирил Янев от брошурата ”Отговор”, на стр. 17 брой 10. от 1976 г., от поредицата „Публицистична документация”/.

През м. май беше разкрита военна конспирация в ШЗО и бяха аре­стувани няколко души, между които и фелдфебел школника Виденов, пом. взводен командир на ветеринарния взвод. Бяха докарани и други арестанти – войници, участници във военната конспирация за откраднато оръжие от казармите. Всички те бяха подложени на разпити и инквизиции от страна на офицери и подофицери от Р. О. /разузнавателно отделение/ на войската и от жандармерията. Нашата дружина получи заповед, да изпълнява незавидната и неприятна задача, да охранява арестуваните докато траеха разпитите. Но когато беше дежурна нашата лекарска рота, ние помежду си установихме по-лек режим на затворниците, като им разрешавахме да си разговарят помежду си, купувахме им цигари и храна. А на тези, които бяха поставени да стоят денонощно прави без сън, ние ги поставяхме да поспят в краката на другите затворници. И ако идваше някой от инквизиторите да проверява, най-външният пост чукаше с приклада по циментения под, същото правеше постовият на коридора, и тогава постовият при стаята ги вдигаше и поставяше „всичко в ред“. Това беше малкото облекчение, което можехме да направим за арестантите, като лекари от хуманно и човешко гледище.

През м. юни нашата дружина беше преместена в летния лагер на пехотната Школа при с. Паничарево Казанлъшко. Той беше сред гората, там имаше няколко десетки бараки с нарове за около 20 души всяка една. Тук също така продължиха всекидневните пехотни учения, обаче нямаше въздушни тревоги и бомбардировки и ние можехме да си почиваме както след обяд, така и нощем.

Наред с обучението по пехотно военно дело и по военно-санитарно дело, ние се подготвяхме за участие в „концерта по желание“, който ежегодно организираше Школата. Във всяка рота имаше съставен хор, като усилено се репетираше изпълнението на песни и маршове, а също така и индивидуални изпълнители, между които нашият колега д-р Тодор Здравков – на пиано и школникът от другата рота Добрин Петков – на цигулка. За програмата на концерта от нашата рота беше отделена една група от четири школника д-р Славчо Стрезов, д-р Николай Илиев, д-р Любен Балев и д-р Драго Мумджиев, заедно с ф-л школника Чемишански и под ръководството на ротния командир капитан Петков. Около един месец групата подготвяше програмата с текстуална част, групови и индивидуални изпълнители. И един неделен ден участниците заминахме за гр. Стара Загора, където изнесохме концерта по желание пред жителите на града и пред Радио Ст. Загора. Освен това, в друг неделен ден предприехме екскурзия до Шипка, където се поклонихме пред паметниците на нашите руски братя освободители и се снимахме за спомен.

В школнишкия лагер беше мобилизиран като лекар д-р Андреев, хирург от Стара Загора, който при походите около лагера и Средна гора ни придружаваше с мотоциклет. Ние редовно слушахме новините както по Радио София, така и от Лондон и други станции, въпреки че беше забранено. Така ние бяхме в течение на политическите събития, които ставаха в страната и по света. От радиото ние бяхме осведомени за смяната правителствата на Багрянов, а след това на Муравиев в началото на септември. Тук ние узнахме и за навлизането на съветските войски България.

На 9.IX.1944 г, към обяд, при нас пристигна един генерал с червена лента и емблема на Отечествения фронт, който ни съобщи, че има ново О.Ф. правителство, начело с Кимон Георгиев, и войската поддържа цяло новата власт. Поради новите политически промени, нашето произвеждане във фелдфебел школници, което беше определено за 8.IX. се извърши 14.IX. до която дата ние стояхме в лагера на Школата, без да правим някакви занятия. Командирът на нашата дружина – майор Гешев, ни съобщи може би при нас ще дойдат съветски войски, които трябва да посрещнем като съюзници, обаче те не дойдоха.

На 14.IX. ни изпратиха по частите за стаж, а тези които имаха назначение за Беломорието или Македония получиха нови назначения и аз, вместо в Кавала, трябваше да се явя в 10 дивизионна болница в Хасково. Но тъй като не получихме билети за отпуск, ние се явихме Стара Загора при коменданта на гарнизона, който ни разписа билетите за 70-дневен отпуск и аз заминах през Пловдив за родното с. Райково. В Пловдив от нашенци-родопчани научих, че в Хасковския Втори Армейски артилерийски полк е станала престрелка на 12.IX. между офицери и партизани, като някои от офицерите били убити. Но като пристигнах в Райково беше са получила телеграма от брат ми – офицер от същия полк, че той и братовчедът ни Никола Свирков – мобилизиран в полка, са живи и здрави.

След пристигането ми в Райково, присъствах на митинга в селото за посрещане на партизаните от родопската дружина „Кольо Шишманов“. Между партизаните срещнах старите приятели от студентското дружество – „Родопа” Никола Палагачев и Кирил Василев, на които честитих новата О.Ф. власт.