Спомени за учителстването на баба ми в с. Момчиловци

Спомени за моето учителстване в с. Момчиловци

От КАТИНА КУЗМАНОВА СТРЕЗОВА родена 12.VІІІ.1894 год.
в Долно село Райково Пашмакли (сега Смолян)

Родом съм от с. Райково, където завърших ІІ клас, а гимназиалното си образование в Одринската девическа „Касърова“ гимназия през 1907-1908 г., където рядко учеха момичета, а аз бях ученичка от Пашмакли. След завръщането в Родопите веднага бях назначена за учителка в с. Аламидере (сега Полковник Серафимово), където учителствах година. През следващата година ме назначиха в с. Славейно, където бях две години. Тогава беше турска власт и учителите се назначаваха от архиерейския наместник св. Емануил Беев, който беше родом от Славейно. Колеги ми бяха Н. Попвасилев, Тодор Попемануилов, син на арх. наместник и Васил Шишманов, който ми беше добър ръководител в работата и нему дължа много за моята практика в училище. Наричахме се екзархийски учители и заплата получавахме в турски лири ½ от екзархията и ½ от черковното и учителство настоятелство.

През 1911 – 1912 година бях назначена в с. Устово с колеги Г. Попанастасов (от Пашмакли), Род Николов и Хр. Шишков. Освен в училището, където работехме, развивахме извънучилищна дейност, като давахме утра, забави и вечеринки със забранени бунтовни песни и пиески, за което турската власт ни преследваше. А когато на другата 1912 – 1913 г. пак отворихме училището в Устово и току що бяхме почнали занятията, на 12.ІХ се обяви Балканската война. Черни облаци надвиснаха на нашия Пашмаклийски край, който стана военен театър. Границата беше на Рожен и разбивайки турските войски дойдоха българите и ни освободиха от турско робство и дариха свободата. Обаче радостта беше помрачена за известно време – при Аламидере се водеха ожесточени боеве, където паднаха много жертви и ако не беше смелостта и риска на полковник Серафимов, който на своя отговорност отблъсна турската войска, докато дойде подкрепление, ние щяхме отново да бъдем поробени и опожарени. Впоследствие с. Аламидере беше преименувано на с. Полковник Серафимово и българската власт издигна голям паметник. Поради войната училищата бяха затворени докато се нормализира положението и уреди учебното дело.

Поради войната много учители бяха избягали от Македония, те бяха назначени из новоосвободените земи и в нашия край бяха назначени много от тях. Например в Смолян бяха назначени Дамян Йосифов, Александър Стрезов, брат му Матей Стрезов, Георги и Величка Блажеви в с. Петково, Никола Маринов в Левочево, Стоян ПопАрсов в Хасовица, брат му Лев Попарсов в с. Бостина, Д. Софкарев и Ал Кузманов в Устово и ние останахме временно без места.

На другата 1913 учебна година ни дадоха места и аз бях назначена в с. Горно Дерекьой, сега Момчиловци. Колега ми беше Г. Николов от същото село. И понеже имахме много ученици през годината командироваха от Пашмакли учителя Александър Стрезов и работата се облекчи. В последствие през 1915 год. през август свързах съдбата си с Ал. Стрезов и се оженихме.

Училището беше ново и пригодно, но бедно откъм пособия и помагала. Водехме по две отделения и се стараехме да направим обучението нагледно и достъпно за децата. Но имаше и неудобства, например, отоплението през зимата беше примитивно – всяко дете носеше всяка сутрин под мишница по 1 дръвце за печката.

Така изкарахме 1914 – 1915 год. Но ето че войната отново дойде при нас и попари радостта ни. Две седмици след сватбата през септември 1915 се обяви Европейската война – всички учители моят другар и колегите заминаха за фронта. Останах сама с 4 отделения с 70 – 80 деца в отделение. Двойна беше мъката ми – едно за другаря ми и второ за училището. Много тежко беше с 4 отделения, но неволята учи и аз се научих да се справям – до обед обучавах І и ІІ отделения, а след обед ІІІ и ІV и така изкарах годината. На края проведох изпитите, които се провеждаха публично в присъствие на родителите и те ми благодариха за труда и грижите, които съм положила за успеха на децата им. Най-после по Петровден изкарахме и акта за завършване на годината пак с ученици и родители, с песни и стихотворения и това беше последния празник за учениците и мен. Настъпи ваканцията за отмора и почивка и аз се прибрах в Райково при родителите си.

Есента на 1916 год. дойдох пак в Момчиловци и отворих училището пак сама и почнах занятията. Обаче през октомври ни се роди син и аз се разболях. Нямаше лекари в село и аз поисках да ме преместят в Райково при родителите ми да се лекувам. С мъка се разделих с тия добродушни хора и мили деца. Населението беше бедно, но трудолюбиво. Занимаваше се със земеделие, а мъжете със зидарство и скотовъдство. Имаше кехаи с по 500-600 и 1000 глави овц, които есен отиваха в Беломорието за зимуване, а през пролетта идваха в село и огласяха околностите със звучните гласове на чановете и дюмбелеците. Каква радост и какви празници беше тогава за овчарите и близките им. А в училище се радвахме заедно с тях и не можехме да приберем децата в клас. Зидарите отиваха на гурбет в Беломорието, а жените предяха и тъчаха на прости станове дрехи за тях за децата. Всяка къща имаше крава и млякото от нея си подслаждаха оскъдния залък. Бедните слугуваха на по-богатите и се крепяха покрай тях, като си помагаха едни други.

А ние учителите се ползвахме с голяма почит и уважение сред гостоприемното население. Особено бяха внимателни към мен учителката, особено когато останах сама през войната и учех децата – помагаха ми с каквото можеха. Първата година живях при баба Христовица Керемидчийска, а втората година в къщата на Никола Попсавов над дюкяните сред селото. Гостоприемнoтo население и родителите на учениците често ме канеха на гости, където общувах и с момите и ги обучавах на ръкоделие, четяхме книжки и правехме седенки. Бедно, но трудолюбиво беше населението. После имаше момчета – студенти, като Стайко ПопКостадинов, Иван ПопНиколов и др. които учеха в София.

Свещеници бяха св. Сава ПопСавов и св. Костадин Кабанов – будни и народни свещеници. Поп Костадин се интересуваше много от учебното дело и често идваше в училището, където разменяхме мисли и даваше полезни съвети за възпитанието и учебното дело.

В 1918 год. войната свърши и след тригодишно воюване другарят ми А. Стрезов се върна жив и здрав и се премести и той в Райково, където бях и аз.

Настанаха по-спокойни дни, подобри се и учебното дело и ние учителите се отдадохме по-спокойно на работа, като освен в училището развивахме и извънучилищна дейност за повдигане на духа и патриотизма на населението. Основахме театрална трупа, хорове, и обикаляхме селата, пеехме и давахме представления. Основахме културно-просветни дружества. Основахме и учителско дружество със седалище Райково и там всички учители от селата се събирахме на събрания и конференции, където изнасяхме лекции, обсъждахме и подобрявахме учебната работа в училище, като същевременно се борехме за подобряване на условията и увеличение на заплатите.