Александър Славчев Стрезов

Роден съм на 11 май 1949 г., който е ден на светите братя Кирил и Методий, в град София, квартал Лозенец.

Баща ми д-р Славчо Александров Стрезов и майка ми Тодорка Константинова Хадживасилева са се оженили през месец октомври 1948 г. в централната черква в София – Св. Неделя.

Детство и юношество

Когато съм станал на година и половина, през 1951 г., баща ми е изпратен в град Карлово като началник на Вътрешното отделение, а после и като главен лекар на болницата в Карлово.

Първите ми детски спомени от това китно подбалканско градче, родно място на Васил Левски, са особено ярки и особено относно атмосферата, която цареше там. Градът се състоеше от множество къщи с дворове, в които имаше много чимшири. Покрай тротоарите на улиците течаха големи вади с вода, която идваше от Балкана (Стара Планина). Нашият двор на къщата не правеше изключение, имаше големи и дълги чимширени храсти и в средата на двора една огромна череша. Дворът бе постлан с големи плочи и там тичахме с Васил, сина на хазяина Стефко Генков, който беше инженер и работеше в текстилната фабрика „Теодоси Марков“ заедно с жена си Ана Генкова. До ограда беше вързано тяхното куче Цезар - сиво бял сетер, с който хазаинът ходеше на лов. По това време Карлово беше малко китно чисто градче, където имаше само две кина и два – три ресторанта. ЖП гарата беше далеч от центъра и имаше файтони, които отиваха и чакаха пътници, за да ги превозят до центъра на града. Улиците бяха павирани, чисти и имаше доста малки магазинчета (дюкяни), които продаваха различни стоки. На мен особено любимо беше едно магазинче, където се продаваха тиквени семки и продавачът Чергито често ми напълваше детската шепа безплатно. По улиците нямаше никакво движение, освен рядко да мине някоя каруца или файтон.

Някъде около 1955 год. чичо ми Стрез ми донесе едно колело Мифа, направено в ГДР и заедно с моите приятели обикаляхме целия град с него. Понякога ходехме далеч по пътя за град Казанлък и там под един мост се къпехме в реката (майка ми не знаеше колко далеч ходим). Между приятелите ми беше Васко (сина на хазаина), едно турче Хюсни, който караше руско колело ХВЗ и Стефан Стайков с колело също Мифа, който после стана футболист – вратар на Левски София и националния отбор. Неговият дядо беше фотограф и Стефчо идваше през лятото на гости на дядо си. Понякога се събирахме повече момчета да играем на футбол на някоя ливада. Тогава почти нямаше футболни и топки, имаше едно момче с такава и аз много му завиждах за топката.

Тогава, когато дойдеше нов филм в кината, даваха го две седмици и то само вечер. Нямаше телевизия, а у дома имаше радиоточка, от където пускаха новини и музика централно от градския съвет.

Родителите ми дружаха с другите лекарски семейства – на д-р Филип Димитров, на д-р Гошо Димов, д-р Дженев, д-р Краличев и др. Събираха се на гости по къщите (рядко на ресторант) и пееха градски песни, а майка ми свиреше на акордеон. Винаги ме взимаха с тях, нямаше на кого да ме оставят и аз играех с децата на другите лекари – Чончето и Лазар, Венци Димов, Петърчо и Гошето.

Нашата къща се намираше до Халите в града, които ги има и сега, но къщата е съборена и на нейно място е построен жилищен блок. Когато отидох след години в Карлово видях, че центърът на градът в детските ми спомени е изглеждал огромен, а иначе е доста малък. Много добре помня и родната къща на Васил Левски, където ходехме често. Заедно с родителите ми ходехме през празниците на екскурзия в местността Юч Бунар (Три кладенци). Ходихме пеша до град Сопот, който бе на разстояние 5 километра, до къщата на Иван Вазов. От болницата организираха екскурзия до връх Шипка с нает автобус и това бе за мен голямо преживяване, защото видях истинските оръдия, с които опълченците и руските войски са стреляли по турците. Цялата емоция още отеква в паметта ми и макар, че в последствие съм ходил много пъти там първото впечатление е още много силно.

Спомените от ранното детство са останали особени – помнят се някои случки като части от филм обикновено свързани със силни емоции. Така и за мен тръгването на забавачка през 1955 год. беше първия сблъсък с околния свят. Дотогава живеех само с родителите си и главно с майка ми, която не ходеше на работа и се грижеше за мен и за дома. Влизането в нов колектив – много други деца, учителки, възпитателки беше като нова вселена за мен. Даже аз ходех сам до забавачката и се прибирах в къщи сам. Тези приятни спомени са ясни в паметта ми и до днес, попадайки в детската среда за мен бе незабравимо преживяване.

По-силно преживяване бе тръгването на училище в първи клас с класна другарката Каракашева. Започването на образованието, ходенето всеки ден до училище, ходенето на училище, носенето на чанта с учебници, писането с перодръжка (с перо) и мастилница, смятането, играенето на физическо бяха за мен нови интересни преживявания. Аз бях силен ученик, основната ми слабост беше краснописа (в специални тетрадки с мрежа и писане тънко и дебело) и там бяха основните забележки на учителите. Завърших първи клас и след лятната ваканция в началото на втори клас семейството ми се премести в София и аз, живеейки в квартал Лозенец, попаднах в 120 основно училище (съществува и до днес).

Тогава имаше много деца и класните стай бяха недостатъчни, така че учехме на три смени на партера в Търговската гимназия и то по 35 – 40 ученика в клас. Класен ръководител ни беше другарката Тончева. Играехме много в големия двор на Търговската гимназия, който е заграден с висока ограда. На училище ходех сам, а на връщане е прибирахме по улица Розова долина и после по ул. Гребен планина заедно с няколко съученици.

Тогава квартал Лозенец се състоеше главно от малки къщи с дворове и много плодни дръвчета. Основна игра през пролетта да се надхитряме с хазаите бе да берем и ядем от плодовете. Особено интересен беше едни хазаин с голяма череша (викахме му Цинцара), който намазваше стъблото на черешата с грес, за да не можем да се качим и да се изцапаме. През зимата правехме крепости от сняг и приготвяхме много снежни топки. Водехме истински битки с момчетата от съседните махали, като предприемахме набези и разрушавахме техните крепости, както и те разрушаваха нашите. Тогава нямаше телевизия и по цял ден играехме навън главно футбол, на топчета, а зимата са пързаляхме с шейни – кормилачки. Спускахме се по стръмния Лозенски баир по улица Св. Теодосий Търновски и по инерция после по ул. Крум Попов стигахме чак до Перловската река. По-малките момчета после дърпахме шейните обратно чак догоре (до сегашната улица Джеймс Баучер).

Тогава квартал Лозенец беше на края на София. Където сега е молът „Мол оф София“ беше крайната спирка – колелото на трамвай № 6. Трамваят се състоеше от два вагона – мотриса и ремарке и месингови ръкохватки отвън до вратите. На мястото на хотел Хемус имаше една малка пивница „Ресторант Балкански“, а малко по-нагоре по баира беше къщата на илюзиониста Мистер Сенко. Тя и сега съществува – купи я илюзиониста Астор и направи РАСТОРАНТ АСТОР. Нагоре по баира нямаше нищо само ниви, а на върха на баира имаше един бял кръст, заради който наричаха местността „Кръста“. Наоколо имаше ниви и лозя – затова Лозенец се е наричал „Кору бъглар“.

Други интересни места където ходехме бяха железните скривалища. Те са прокопани под Лозенския баир, за да скрият военните от Школата за запасни офицери. Изкопани са по време на Втората световна война от школниците. Входът им беше затворен с желязна врата и се намира зад Руското училище на ул. Милин Камък. От едната страна имаше един малък отвор и ние по-дребните успявахме да минем зад желязната врата и влизахме до някъде (докато ни хванеше страх). Други такива интересни места бяха каналите, които се вливаха в Перловската река. Това сигурно е част от канализацията на София и ние влизахме с фенерчета доста навътре. Имаше нарисуван с тебешир череп с кости. Влизахме до там и после бързо излизахме. Внимавахме много по пода, защото там обикновено течеше вода и редовно си намокряхме краката. Обикаляхме целия квартал. Някои от момчетата се правеха на индианци и с направени от по-дебели пръчки дървени копия ходеха „на лов“ за котки по улиците и дворовете. Аз не участвах в тези игри, защото от малък обичам животните – кучетата и котките и не исках да ги целя с пръчки. По цели дни играехме навън главно на футбол в двора на жълтата кооперация на ул. Конявски проход (Сега Св. Наум). Карахме много и колелета, като си правехме състезания и гонитби по улиците – тогава нямаше никакво движение по улиците. Края на ул. Конявски проход имаше една пивница Балкански – сега там е разположен Хотел Хемус. Нагоре по улица Черни връх нямаше къщи, после пуснаха трамвай № 9 до Хладилника.

Във втори и трети клас са случваше да учим на три смени поради липса на достатъчно класни стаи. Когато станах пети клас ни преместиха в новопостроеното училище 139 основно училище „Захари Круша“, намиращо се на улица „Арсеналска“. Там учих от пети до седми клас. В нашия клас имах един съученик с немско име Вилхелм Краус. Той беше отличен ученик само името му беше особено. Доста напред във времето той стана министър на транспорта в правителството на СДС.

Прогимназията (5-7) клас изкарах в 139 училище Захари Круша и накрая на седми клас 1963 год. кандидатствах в Първа английска гимназия – тогава тя беше единствена в София. Първоначално се подаваха документи в Отдел просвета на Район Лозенец и след одобряване се явих на кандидатски изпит по български език – преразказ. Дипломата ми от образованието дотук беше отличен 5.90 имах само шестици и една четворка по трудово обучение.